Георги Христов очаква да започне първата беритба на череши на 1 май тази година. Неговата градина е в специални оранжерии. Дръвчетата са ниски, за да може да се берат от земята, точно докъдето стигат ръцете. Сортовете са италиански и ранни – Ърли Лори и Нимба.
„Колеги в Сливенско започват да берат оранжерийните череши около Гергьовден. Моите са на по-топло място – в Пловдивско, и мисля, че ще узреят малко по-рано“, преценява той.
До февруари оранжериите са били с навит при билото на оранжериите полиетилен. „За да усетят зимата“, обяснява той.
Ако оранжериите са затворени целогодишно, дръвчетата се объркват, годишният им цикъл се бъгва и те не знаят в кой сезон се намират. „Хормоните им полудяват“, шегува са земеделският производител. Но не е шега, когато при непрекъснато отглеждане под полиетилен, черешите започват да линеят и скоропостижно загиват.
Затова производителят ги държи на зимния студ достатъчно дълго, за да потънат в зимен покой. А, за да могат дръвчетата да цъфнат, вържат и налеят плодчетата в първите дни на май, още през февруари спуснатите „щори“ (полиетилен) ги събуждат и вкарват в пролетта.
Голямата тревога на Георги Христов си има име и то е черната златка. „Разпространена е повсеместно. Колега от село Житница с млада черешова градина на открито сподели, че в последните две години този неприятел унищожава около 30% годишно от насаждението, така че насаждението направо си е погинало. Черната златка е у нас от десетина години и е тръгнала от Бургас, вероятно със заразен посадъчен материал. Няма спасение от нея“, казва той.
„Ако вредителят нападне и моята градина, ще направя като друг колега от Тутраканско. Той отглежда в оранжерии череши, но корените са в контейнери“.
Относно берачите на череши Христов сподели, че се намират, макар и трудно. „Ще ги търся в Сливенско, където все още могат да се срещнат добри работници“.
