Зооинженер д-р Надежда Луканова от Център за оценка на риска по хранителната верига предоставя интересни данни за коневъдството в България, породите коне и развъдните центрове в страната. В публикацията се посочва, че в световен мащаб се инвестират огромни финансови средства в конната индустрия.
В света съществуват множество породи коне, една част от тях са с дългогодишна история, а други са „по-млади породи“. Едни от най-отдавна възникналите породи коне са Чистокръвни английски, Чистокръвна арабски и Ахал-Теке, като и до ден днешен е спорен редът на породообразуването им.
Коневъдството в България датира още от 681 г., когато хан Аспарух, идвайки на кон забива в земята знаме с конска опашка. След 1878 г. в България една от главните задачи на административните органи е била подобрение на селското стопанство, в това число и коневъдството. Тогавашните местни примитивни коне са били с нисък ръст и малка теглителна сила, и най-вече непригодни за нуждите на армията. Чрез изкупуване на по-качествените жребци от населението са създадени 18 жребцови депа (наричани още складове за жребци). По-късно, по примера на останалите европейски държави са създадени държавни конезаводи (съкр. кз) и жребцови депа.
Към Министерство на земеделието са създадени конезаводите „Кабиюк“, на 13 km от гр. Шумен и „Клементина“ в с. Победа, до гр. Плевен, към Министерство на войната – конезавод „Божурище“ в гр. Божурище. Били създадени и пет държавни жребцови депа – две, които да обслужват Северна България, към конезаводите „Кабиюк“ и „Клементина“, а за Южна България – три депа в ДЗС „Кая Бурун“ – Ямболско, в Стара Загора и Пловдив.
Във всеки конезавод са отглеждани по една или повече породи коне. В конезаводите „Кабиюк“ и „Божурище“ е създадена породата Източнобългарски кон. В конезавод „Клементина“ са създадени и отглеждани Дунавската и Плевенската породи коне. В кз „Кабиюк“ съществували Орловорисиста и ардено-першеронска секция, които били закрити през 1924 г.
След настъпване на социално-икономическите промени, след 9 септември 1944 г. се налагат структурни промени в коневъдството. Има необходимост от механизиране в селското стопанство, армията и транспорта. Поради първоначалния недостиг на машини в новосъздадените ТКЗС се отглеждат коне. Започва развъждането на тежковозни коне и се заражда идеята за създаване на български тежковозен кон, което налага създаването на племенно-заводски стада към ДЗС „Тутракан“, ДЗС „Русе“ и НИЖ „Костинброд“. По-късно стадото от Тутракан е преместено в с. Полско Косово до гр. Бяла. Военният конезавод в Божурище е закрит, а конете преместени в ДЗС „Стефан Караджа“ до гр. Балчик.
През 1951 г. към Институт по животновъдство „Костинброд“ е сформирано стадо от планински коне, с цел подобряването им. По-късно конете са преместени във Великотърновско, а след това в близост до гр. Павликени. Две години по-късно за задоволяване нуждите на конния спорт и хиподрумните изпитвания е поставено началото по развъждането на коне от Чистокръвна английска порода, първоначално в кз „Кабиюк“, след което и в „Клементина“, „Ст. Караджа“, Русе и др. (Добрев и Караиванов, 1989).
Към днешна дата в България се развъждат и отглеждат коне от автохтонната порода Каракачански коне, българските породи (познати още като отечествени породи) – Дунавски, Плевенски и Източнобългарски, наскоро официално признатата вече порода Български спортен кон и конете от български тежковозен кон (все още не е призната официално за порода) и редица интродуцирани породи коне (Чистокръвна английска, Чистокръвна арабска, Шагия Араб, Хафлингер, Тракенер, Холщайнер, Фризийска, различни рисисти и тежковозни породи и други).
