Само преди дни потомственият фермер от град Раковски Венелин Делгянски получи отличието на Агробизнесмен за 2021 година за цялостната си 20-годишна дейност в областта на зърнопроизводството. Венелин е от поколението млади земеделци, поели и развили бизнеса на родителите си, успешно преминали през трудния период след 1990 г., когато пустеещите земи бяха ярка демонстрация на разпада на родното селско стопанство.
През 2001 година Венелин завършва „Аграрна икономика” във Висшия селскостопански институт в Пловдив (сега Аграрен университет), след което поема щафетата от баща си Йосиф Делгянски. Днес семейната компанията „Гранд агро” обработва 65 хиляди декара в Пловдивско - около Брезово, Болярино, Чоба и Раковски.
В интервю за Синор.бг Венелин Делгянски разказва за тежкия труд на честните земеделци в България, като изрази силното си разочарование от грозния етикет, лепнат върху зърнопроизводството през последните години. За нас е чест да представим позицията на един опитен и умел мениджър, чиито очаквания за бъдещата Обща селскостопанска политика са свързани не със разединяването на сектора, както се е случвало досега, а с очакванията за реални действия, неподвластни на популизма, сринал имиджа на най-производителния подсектор от българското селско стопанство.
Г-н Делгянски, сравнявайки земеделието преди присъединяването на България в ЕС и сега, може ли да кажете доколко ефективен беше бизнесът преди 20 години и сега?
С ръка на сърцето мога да кажа, че благодарение на умелото ръководене на фирмата от моя баща Йосиф Делгянски не сме усещали проблеми. По онова време дори без еврофинансиране винаги сме се справяли и сме имали прилични добиви още в онези години. Предизвикателствата сега обаче са от съвсем различно естество и са свързани с климатичните промени.
Преди 20 години климатът беше много по-различен от това, което наблюдаваме днес. Дъждовете тогава бяха по-чести и по-добре разпределени през цялата година. То и сега като количество валежите са същите, но разпределението им по месеци е съвсем друго - наблюдаваме силни валежи през април, май и юни, след което има продължителна суша почти през цялото лято, особено в Южна България засушаването е почти до октомври. После отново се изсипват едни 200 литра и пак – суша. Всичко това влияе крайно негативно върху посевите и добивите.
Преди 20 години и техниката по полетата не беше като сегашната – с руските машини производителността беше доста по-ниска. Тогава отглеждахме около 30 хиляди декара, по постепенно през 2018 г. стигнахме до 100 хиляди декара. Преди три години намалихме площите до 65 хил. дка, което до голяма степен е свързано и с промените в климата.
Неефективно ли се оказа да гледате толкова големи площи?
Всяко стопанство със 100 хиляди декара е достатъчно ефективно, така че не става въпрос за ефективност. Основната причина бе, че в Южна България имаме проблем със сеитбооборота, защото за разлика от колегите в Северна България, където залагат и царевица при ротацията на културите, за нас това е невъзможно. Царевицата е добър предшественик, добър източник на доходи, но заради сухите лета ние не можем да рискуваме и да я залагаме като постоянна култура в сеитбооборота – това беше основната причина. С намаляването на площите ние оптимизирахме разходите си и смятам, че за нашето стопанство сегашните 65 хиляди декара са напълно достатъчни. Освен това за този период свалихме поне с 10-15 процента разходите си за труд и машини. За първи път от 2016-а година досега не сме купували нови машини, а преди това поради огромните площи и пренатоварената техника тя се амортизираше бързо и се налагаше на 2-3 години да сменяме част от парка. А това са огромни разходи - виждате как тази година цените достигнаха космически стойности.
На този фон лесно ли ще се адаптирате към така наречения „зелен преход” и новите изисквания на ЕК към земеделците?
Ако питате за така наречените консервационни практики, ние бяхме едни от първите в страната, които още през 2012 година инвестирахме в техника, прилагайки безорно земеделие (ноу-тил no till). Директно от САЩ внесохме сеялката и започнахме, като първите години ефектът беше много добър. Но 10 години по-късно установихме, че този тип земеделие не е панацеята за екологичното земеделие. Първоначално площите ни с no till достигнаха 80% от общо обработваемите, но сега са около 10-12%, защото добивите много спаднаха. Първите години беше добре, защото земята все още беше добре подхранена от предишното конвенционално земеделие, но постепенно с новата технология започнахме да получаваме между 15 и 25 процента по-малко зърно или маслодайно семе. Ние и сега почти сме изключили дълбочинните обработки. За да сме рентабилни обаче, решихме да открием онази технология, която да бъде най-подходяща за нашите почви и климатични условия. България изглежда малка, но микроклиматът дори в нашия регион Пловдивския е доста различен и ако нещо работи при съседа ми, при нас може да не е подходящо.
В последно време много хора започнаха да се занимават с ноу-тил, но ги съветвам да не вярват сляпо на всичко, което им се каже. Идват различни експерти и учени от Украйна или Америка, които пропагандират тези технологии, но те споделят своя си опит, а той е от съвсем други географски ширини. И много често не е приложим за нашите условия.
Затова искам да посъветвам колегите си да не се предоверяват на чуждия опит. И не подценявайте българските земеделци, защото всеки фермер може и сам да се ориентира в промяната към екоземеделие. У нас има достатъчно хора с опит в безорните технологиии, които могат да ги съветват, за да не повтарят нашите грешки.
Може ли да посочите къде са „подводните камъни” при новите изисквания за опазване на околната среда?
Съветвам колегите ми да бъдат много гъвкави в прилагането на консервационните практики и да наблюдават точно какво се случва на техните полета. То е ясно, че климатът се променя, въпросът е ние така да се пренастроим, че да минимизираме загубите си. Ще дам и пример как трябва да се действа. Немалка част от учените продължават да изключват азотното подхранване на пшениците във фаза братене през есенния сезон. Ние обаче вече трета година практикуваме това торене и виждаме, че така се спасяваме от промените в климата. Особено в Южна България така се получи, че температурите през есента станаха необичайно високи, а това кара растенията да са вбърза вегетация. Тоест те не могат да зимуват нормално, да „заспят”, както казваме разговорно.
Заради климатичните промени се променят и сроковете за сеитба на пшеницата – преди сеехме около 15-20 септември, но сега това е невъзможно, защото заради топлото време в южните части от страната посевите се развиват бързо, което е рисково за презимуването. Вярно, четенето на литература по темата е много важно, но и в земеделието е като при готвачите – всеки от тях знае как да си сготви яхнията, за да е вкусна. Ние също знаем как да гледаме пшеница или домати - въпрос на усет.
А как според вас по-дребните фермери биха могли да се справят с въвеждането на новите технологии и дали не е време да се подпомогне кооперирането между тях?
Вярно е, че сега много се пропагандира за това как бъдещето е в зелените сделки и опазването на околната среда, но за малкия земеделец този преход ще бъде изключително труден. Защото техниката за този тип земеделие е много по-скъпа от тази при конвенционалното – една сеялка за ноу-тил струва два-три пъти повече от другите. И един стопанин с 2-3 хиляди декара обработваема земя е много трудно може да си позволи подобна инвестиция. Говоря за качествените машини, които са ефективни.
Без анализи за таваните на плащанията
Да, бъдещите политики в Общата селскостопанска политика са насочени с приоритет към малкия и среден бизнес, но е важно да се открие правилната форма за подкрепа. Като говорихме за ноу-тил технологиите, един от важните въпроси е свързан с необходимостта от почвени анализи. Всеки от нас знае колко важно е при азотно торене да се постави правилната норма, а това става само след предварителните анализи на почвата. Разходите за тях не са особено скъпи - между 1,50 и 2 лева на дка и са достъпни за всеки земеделски производител. Този разход ще ви спести страшно много пари при торенето, защото особено при сегашната цена на торовете фермерите са на ръба да се откажат от подхранването. Цената на амониевия нитрат достигна невъзможни нива от 1 300-1 400 лева, но стопаните не трябва да се отказват от подхранването.
Защото с почвените анализи ти ще разбереш дали имаш запас от азот в почвата и дали ще намалиш разхода си. Ще използвам следната метафора – едно семейство не може да си позволи да се храни винаги със сьомга, защото прекомерно високото съдържание на тази риба вреди здравето ви. И вместо да "изхвърляте тази сьомга", говоря за предозирането с азотни торове, което ние като фермери често правим, защото сме спестили парите за почвени анализи, трябва да се научим да храним растенията според техните нужди. Знаем, че азотните торове се измиват и ако ние торим наднормено, това е чиста загуба на средства. Всеки човек с опит в земеделието ги преценява тези неща вътрешно и е важно да бъде обяснено на тези, които тепърва влизат в нашия бизнес.
Според вас проблемът с изискванията за употребата на торове и препарати за растителна защите се корени в липсата на обучение, така ли?
Не толкова в недостатъчното обучение, колкото в липсата на интерес. Когато един фермер вижда, че растенията започват да изтъняват и да не се развиват правилно, той ще започне да търси алтернативи, за да спре. Аз се изненадвам, че колеги казват „аз сега няма да торя, защото торовете са скъпи”. Това е все едно да кажеш на децата си „сега няма да ядете, защото хлябът е скъп”. Ако си се захванал сериозно с този бизнес, ти като управленец трябва да действаш с перспектива. И аз, и много други колеги си купихме торовете още през юни, когато цените все още бяха поносими.
Някой отново ще ме репликира с твърдение, че като големи стопанства ние по-лесно можем да управляваме бизнеса си с подобни вложения за покупки в бъдеще време. Така е, но обществото трябва да знае, че досега създадената структура с големите стопанства са хранели и ще продължат да хранят държавата. Защото дребното производство с по 1000 декара зърно е нерентабилно и това се знае от всички. Дори с добиви от 500 кг от декар, този фермер ще получи едва 300 тона, след което ги продава на търговеца, но точно тук губи, защото системата е такава, че основната печалба отива у търговеца, не остава у фермера.
Да, но с таваните на директните плащания през следващия период вие ще бъдете ощетени. Как според Вас тези изисквания ще се отразят върху земеделието?
Българинът е достатъчно повратлив и дори и с тавани на плащанията, ще се нагоди към системата. Но не мога да си обясня следното – с какво аз с моите 65 хиляди декара земя съм по-различен от този с 1000 или 5 хиляди декара. Разходите на декар и при мен, и при малкия са еднакво големи, защо за мен помощта да бъде по-малка? Това е като при домакинствата – все едно токът за едно семейство с 24 квадрата жилище да бъде по-евтин от семействата с над 100 квадрата – това си е консумация на енергия, чиято цена трябва да бъде еднаква и за единия, и за другия.
Най-жалкото е, че дори нямаше съществена дискусия на национално ниво по тази тема. Не трябваше да има разцепление между колегите по тази тема, да не говорим за тази кампания, която се водеше срещу големите зърнопроизводители, в резултат на което цялото общество беше настроено срещу нас. Като всяко нещо в България тази кампания беше изключително грешна и всичко е сбъркано според мен. Питат ни дали в бъдещия програмен период ще успеем да се справим с новите зелени практики. Да, ние като големи производители имаме ресурса да го напрвим, но малките и средните ще бъдат силно затруднени. Нямам идея как ще се оправят с липсата на техника. Затова и политиките трябваше да бъдат насочени към този вид подпомагане. Не да сочат с пръст големите. Ние достатъчно дълго сме развивали нашия бизнес, за да го прекратим!
Лично аз смятам, че популизмът ще играе твърде лоша шега на управляващите. Всеки казва, че помощта ще бъде за малкия земеделец, но никой не посочва кой точно е малкиат фермер? Казват, че щели да върнат младите хора на село. Ето, аз от 30 и повече години живея в малък град, но от миналата година се преместих от Раковски в Пловдив, защото и двете ми деца учат в големия град! Как ще върнеш едно младо семейство на село, където няма хора, да не говорим за детски градини и училища - несериозно е да се говори така.
Твърде песимистични, но реални са заключенията Ви. На този фон виждате ли светлина за родното земеделие?
Според мен проектът за бъдещата ОСП трябваше да се подхване от друго място, не от големите зърнопроизводители. Дори по време на моето награждаване като агробизнесмен за 2021 г. министър Бозуков сам призна, че решенията за бъдещата ОСП и стратегическите планове задължително трябва да бъдат подкрепяни от правителствата и парламентите на държавите-членки. А ние от 6 месеца нямаме работещ парламент и дори не се знае още колко дълго няма да има. Като че ли на някой му изнася да няма парламент. Въртим се в един омагьосан кръг.
Лично аз съм такъв човек, че когато имам проблем, търся начин сам да го реша. Докато преобладаващата част от българите искат да дойде някой друг да го оправи. Хората сами трябва да намерят начин да подобрят своето положението. Докато не седнеш и започнеш да работиш, няма как да се получат нещата. Как може българите, които емигрираха, да работят в чужбина по 16 часа на ден и то на две работни места, без да се оплакват, а в България – не го правят. Те и тук биха имали високи заплати, ако работят по този начин, нали така?
Огромна част от моите колеги са вложили и влагат огромен труд, за да постигнат днешните резултати. Защото в земеделието ние сме зависими от толкова много фактори, върху които не можем да влияем. Неизвестните в този бизнес са многобройни - зависим и от климата, и от работната ръка, и от Европа. Всички ние сме стигнали през последните 30 години дотук с големи жертви, но това за това в медиите не се пише. В тях пишат само за джиповете и яхтите на някои.
И в същото време, четем изводи в докладите на ЕС, че в България имало свръхпроизводство на пшеница. С големи букви искам да подчертая, че това не е наша вина, а е предимство, което сме постигнали с труда си.
Защото за последните две десетилетия нашето зърнопроизводство се сравнява дори с на това в САЩ. Смело мога да кажа, че сме по-конкурентни и от колегите ни в Германия, и Австрия и къде ли не. Ние имаме големи площи и висока производителност, което е огромно предимство за страната. Всичко това България постигна благодарение на големите стопанства. Но с новите европейски изисквания сега искат да ги разбият. Не мога да си обясня защо трябва да разбием изграденото с толкова труд от реално работещият бизнес в страната. Може би над това трябва да мислят хората от бъдещото управление на сектора.
Интервюто взе:
Екатерина Стоилова
